Национална Априловска гимназия - Изключителна стипендия от фондация "Комунитас"

Изключителна стипендия от фондация "Комунитас"

  • Изключителна стипендия от фондация „Комунитас”

    Йоана Йорданова          

         Боря се. Всички го правим. Усещам напрежението помежду ни, трайно просмукало се във въздуха, и виждам гримасата, появила се на лицето на Зоуи. Задоволство, мистерия, тайнственост. И ме е страх, защото ничие друго лице не ми е по-познато. Никога досега спомените ми не са били по-ясни. Никога досега не съм изпитвала повече гняв.

         - Абадон! – изкрещява Дилън преди мен, но гласа му ми се струва чужд. Непознат. Десетки спомени се появяват в главата ми, после изчезват, а аз се губя някъде между тях. Чувам виковете на другите, но не разбирам какво казват. Не знам къде съм, пред очите ми се стели мрак, какъвто никъде досега не съм виждала. Усещам нещо върху ръката си, като лазенето на насекомо, и ме боли, но не мога да мръдна или да реагирам. - Това е началото. На нова династия Носители. На светлото бъдеще. – този глас някак стига до мозъка ми. Бори се с хриптенето на Зоуи и някак ме връща на земята. Мъглата остава, но някак успявам да я държа далеч.

         - Ще те върна долу! – Зоуи крещи, стиснала скъсана страница, вероятно от Библията. - Не можеш да ме пипнеш, докато те са тук. Никога.

         - Нима? Сигурен ли си, Стюърт, защото аз помня, че навремето те пипнах... – не виждам лицето на Зоуи, но гласът й е все така хриптящ.

         - Помниш ли Хърбърт? О, добрия стар Хърбърт! Долу си прекарваме просто невероятно между другото. С нетърпение чакаме да се присъединиш.

         Виждам само неясни сенки, в които не мога да различа хора. Опитвам се да примигна или поне да се заслушам в някакви други звуци, но не се получава. През мъглата различавам лицето на Кайли и виждам същия блясък на очите й, какъвто имат моите, с единствената разлика, че нейните са сиво-сини. Погледът й сочи към вратата, широко отворена, но препречена от силуетите на Зоуи и Ранфелщайн. След секунди всички сякаш успяваме да се върнем в настоящето и единствената мисъл е да се измъкнем през тази врата.

         - Оттегли се, Стюърт. Или ще ти напомня къде си всъщност.

         По-светлата сянка започва да избледнява, докато другата започва да се разпростира.

         - Няма значение къде се намирам аз, а къде е твоя Господар, Абадон. Него го няма. – навлиза в другия силует, там където би трябвало да стои Зоуи. – Но те са тук. Истински са и ще свършат това, което ние не успяхме. Ще ви заменят, Абадон. И ще променят нещата. Завинаги.

         - Както го направиха и съвета, нали така? Ще се избият също като тях, рано или късно, обаче преди това ще се убедя, че са под контрол, а ти, скъпи ми, Стюърт, не можеш да направиш нищо.

          - Сбогом, Абадон!

         Сенките се сливат в една, погледът ми се прояснява и след малко се намирам някъде отвън, в сградата. Дилън и Кайли са от едната ми страна, Джен и Крис от другата. Не сме сами. Около нас гъмжи от стрелкащи се сенки, силуети, мрак и светлина, борещи се едно с друго. Дим и лед, вкопчени в последната си и напразна схватка. Ние сме по средата и се лутаме между тях, търсейки изхода. Нещо ми подсказва, че такъв няма, но аз не искам да е така. Знам, че не е. Вървим в нормално темпо. Не е забързано. Ръцете ни се докосват докато вървим към изхода и изглеждаме като фалшиви герои. Измислени образи на недописан роман. Но всичко е истинско. Усещам белега върху кожата си, което ме побърква отвътре, но няма значение. Важно е само да се преборим. Да оцелеем каквито сме, без да се променяме. Оставям се на това, което съм сигурна, че чувствам и след малко виждам светлината на външния свят. Никога не съм предполагала, че залезът е толкова красив. Никога не съм мислила, че е толкова хубаво да се върнеш. Някъде. У дома.

         Това е откъс от романа на Йоана „Звезден мрак”, в който доброто и злото отново се срещат в последната си битка за човешките души. В тази титанична битка няма добри и лоши герои, защото е битка за съществуването, за света такъв, какъвто е и какъвто трябва да бъде. Романът на Йоана е една съвременна Антиутопия и като всяка антиутопия предупреждава, че този път битката е на живот и смърт, тя се води  тихо, тайно, в сърцето и в душата на човека. За света, който е наш дом.

         Йоана Йорданова е само в ІХ клас, но вече спечели Изключителната стипендия за литература на фондация „Комунитас” от конкурса „1000 стипендии”. Тази стипендия се присъжда на много малко участници сред избраните 1000, обикновено отива при по-големите ученици и е за особено проявени качаства и талант в съответната област, които разкриват бъдещето на един млад творец.

         Стипендията дава възможност на Йоана да отпечата в малък тираж своя първи роман, а това е добро начало за бъдещето и развитие като писател. Неслучайно тя е избрала да учи в паралелката с профил български език и литература, защото, независимо, че хуманитаристиката днес не е особено на почит като наука, винаги има млади хора, които, изкушени от словото, променят света.

         Йоана: Писането за мен е начин да разкажа история, която има смисъл, тоест да оставя послание. Любимите ми теми са приятелството, мечтите, изкуплението и любовта. Уча се най-вече от книгите, които чета.

         Пожелававаме на Йоана този роман да е първата малка стъпка в света на необикновеното, на творчеството и на голямата литература.

    Владилена Катевска